Bora Bora, French Polynesia

Бора Бора е малък остров от архипелага Дружествените острови на Френска Полинезия, заобиколен от лагуна и риф. В центъра му е разположен застинал вулкан. Най-високата му точка е 727 метра, а площта му е 29 квадратни километра. Жителите му са 8880 души.

Първите заселници полинезийци идват на острова през 4-ти век. Европейците стъпват на него през 1722 година. През 1842 година става протекторат на Франция. По време на втората световна война американците го превръщат в стратегическа военна база. Макар че е официално закрита на 2 юни 1946, много американци толкова харесват острова, че остават на него

Bora Bora is an island in the Leeward group of the Society Islands of French Polynesia, an overseas collectivity of France in the Pacific Ocean. The island, located about 230 kilometres (140 mi) northwest of Papeete, is surrounded by a lagoon and a barrier reef. In the center of the island are the remnants of an extinct volcano rising to two peaks, Mount Pahia and Mount Otemanu, the highest point at 727 metres (2,385 ft). The original name of the island in the Tahitian language might be better rendered as Pora Pora, meaning "First Born"; an early transcription found in 18th- and 19th century accounts, is Bolabolla (or "Bollabolla").

The major settlement, Vaitape is on the western side of the island, opposite the main channel into the lagoon. The products of the island are mostly limited to what can be obtained from the sea and coconut trees, which were historically of economic importance for copra.

During the August 2007 census, the population on the island was about 8,880 people.^[1]

Bora Bora ist eine Insel im gleichnamigen Atoll, das zur Gruppe der Gesellschaftsinseln in Französisch-Polynesien gehört. Zusammen mit Huahine, Raiatea und Maupiti zählt die Insel geographisch zu den „Inseln unter dem Winde“ im Süd-Pazifik und liegt etwa 260 km nordwestlich von Tahiti bei 151° 44' West und 16° 29' Süd. Bora Bora als Inselgruppe hat eine Fläche von ca. 30 Quadratkilometern.

Bora Bora es un atolón en la Islas de la Sociedad, parte de la Polinesia Francesa ubicada al noroeste de Tahití, a unos 260 km al noroeste de Papeete. Tiene una extensión de 29,3 km². Formado por un volcán extinto; rodeado por una laguna separada del mar por un arrecife. El punto más alto es el monte Otemanu a 727 metros. Bora Bora es uno de los destinos más exóticos del mundo.

En 2007, la población era de 8.880 habitantes.

Bora-Bora est une des îles Sous-le-Vent de l'archipel de la Société en Polynésie française. Elle est située à environ 260 km au nord-ouest de la capitale Papeete. La vraie orthographe de son nom est Pora Pora (première née en tahitien)^[1]. On l'appelle aussi Mai te pora (créée par les dieux).

Elle abrite l'aéroport de Bora Bora.

niagara falls

The Niagara Falls are massive waterfalls on the Niagara River, straddling the international border between the Canadian province of Ontario and the U.S. state of New York. The falls are 17 miles (27 km) north-northwest of Buffalo, New York and 75 miles (120 km) south-southeast of Toronto, Ontario, between the twin cities of Niagara Falls, Ontario, and Niagara Falls, New York.

Niagara Falls is composed of two major sections separated by Goat Island: Horseshoe Falls, the majority of which lies on the Canadian side of the border, and American Falls on the American side. The smaller Bridal Veil Falls also is located on the American side, separated from the main falls by Luna Island. Niagara Falls were formed when glaciers receded at the end of the Wisconsin glaciation (the last ice age), and water from the newly-formed Great Lakes carved a path through the Niagara Escarpment en route to the Atlantic Ocean. While not exceptionally high, the Niagara Falls are very wide. More than six million cubic feet (168,000 m³) of water falls over the crest line every minute in high flow,^[1] and almost 4 million cubic feet (110,000 m³) on average. It is the most powerful waterfall in North America.^[2]

Ниагара е група масивни водопади на река Ниагара в източната част на Северна Америка, на границата между САЩ и Канада. Водопадът се състои от три части: Хорсшу (понякога наричан Канадски водопад), Американски водопад и по-малкия Брайдъл Вейл. Макар и не особено висок, водопадът Ниагара е много широк и е най-големият в Северна Америка.

Ниагарският водопад е известен със своята красота, като в същото време е ценен източник на хидроелектрическа енергия и предизвикателен проект за опазване на околната среда. Популярна туристическа дестинация от повече от столетие, водопадът се намира между градовете близнаци Ниагара Фолс (САЩ) и Ниагара Фолс (Канада).

Las cataratas del Niágara son un pequeño grupo de grandes cascadas situadas en el río Niágara en la zona oriental de América del Norte, en la frontera entre los Estados Unidos y Canadá. Situada aproximadamente 236 metros sobre el nivel del mar; su caída es de aproximadamente 100 metros.

Comprenden tres cataratas: Las «cataratas canadienses» (Ontario), las «lupas americanas» (Nueva York) y las más pequeñas, las «cataratas Velo de Novia». Aunque no tienen una gran altura, son muy amplias, y son las más voluminosas de América del Norte, por pasar por ellas toda el agua de los Grandes Lagos.

Desde que fueron descubiertas por los colonizadores europeos se han hecho muy populares, no sólo por su belleza sino también por ser una fuente de energía y un desafiante proyecto de conservación medioambiental. Son un sitio de turismo compartido por las ciudades de Niagara Falls (Nueva York) y Niagara Falls (Ontario).

Die Niagarafälle (engl. Niagara Falls [naɪˌæɡ(ə)ɹəˈfɑːlz]) sind Wasserfälle an der Grenze zwischen dem US-amerikanischen Bundesstaat New York und der kanadischen Provinz Ontario. Das Wort Niagara heißt in der indianischen Sprache der Ureinwohner „donnerndes Wasser“.

Niagara Falls ist zudem der Name der beiden Schwesterstädte Niagara Falls, New York und Niagara Falls, Ontario, in deren Zentrum sich die Fälle befinden.

Ниага́рский водопад (англ. Niagara Falls) — общее название трёх водопадов на реке Ниагара, отделяющей американский штат Нью-Йорк от канадской провинции Онтарио. Ниагарские водопады — это водопад «Подкова» (англ. Horseshoe Falls), иногда ещё называемый Канадским водопадом (англ. Canadian Falls), Американский водопад (англ. American Falls) и водопад «Фата́» (англ. Bridal Veil Falls). Хотя перепад высот и не очень велик, водопады очень широки, и по объёму проходящей через него воды Ниагарский водопад — самый мощный в Северной Америке.

Высота водопадов составляет 53 метра. Подножие Американского водопада заслоняет нагромождение камней, из-за чего его видимая высота — только 21 метр. Ширина Американского водопада — 323 метра, водопада «Подкова» — 792 метра. Объём падающей воды достигает 5720 м³/с.

Красота этого чуда природы привлекает множество туристов со всего света, что способствует процветанию городов, расположенных на берегах водопада — Ниагара-Фолс (англ. Niagara Falls), штат Нью-Йорк, США и Ниагара-Фолс, провинция Онтарио, Канада.

Наиболее красочный вид на водопад открывается с канадского берега. В нескольких сотнях метров ниже по течению от водопада через Ниагару перекинут «Радужный мост» (англ. Rainbow Bridge), открытый для передвижения легкового автотранспорта и пешеходов между двумя странами.

Под водопадом построены гидроэлектростанции, которые на данный момент вырабатывают до 4,4 гигаватт электроэнергии.

Danube, Donau, Dunaj, Duna, Дунав/Dunav, Dunărea, Дунáй (Dunay), Donava

The Danube is the longest river in the European Union and Europe's second longest river after the Volga.

The river originates in the Black Forest in Germany as the much smaller Brigach and Breg rivers which join at the eponymously named German town Donaueschingen, after which it is known as the Danube and flows eastwards for a distance of some 2850 km (1771 miles), passing through four Central and Eastern European capitals, before emptying into the Black Sea via the Danube Delta in Romania and Ukraine.

Known to history as one of the long-standing frontiers of the Roman Empire, the river flows through — or forms a part of the borders of — ten countries: Germany (7.5%), Austria (10.3%), Slovakia (5.8%), Hungary (11.7%), Croatia (4.5%), Serbia (10.3%), Romania (28.9%), Bulgaria (5.2%), Moldova (1.7%), and Ukraine (3.8%).

Although the headwaters of the Danube are relatively small today, geologically, the Danube is much older than the Rhine, with which its catchment area competes in today's southern Germany. This has a few interesting geological complications. Since the Rhine is the only river rising in the Alps mountains which flows north towards the North Sea, an invisible line divides large parts of southern Germany, which is sometimes referred to as the European Watershed.

However, before the last ice age in the Pleistocene, the Rhine started at the southwestern tip of the Black Forest, while the waters from the Alps that today feed the Rhine were carried east by the so-called Urdonau (original Danube). Parts of this ancient river's bed, which was much larger than today's Danube, can still be seen in (now waterless) canyons in today's landscape of the Swabian Alb. After the Upper Rhine valley had been eroded, most waters from the Alps changed their direction and began feeding the Rhine. Today's upper Danube is but a meek reflection of the ancient one.

Since the Swabian Alb is largely shaped of porous limestone, and since the Rhine's level is much lower than the Danube's, today subsurface rivers carry much water from the Danube to the Rhine. On many days in the summer, when the Danube carries little water, it completely oozes away noisily into these underground channels at two locations in the Swabian Alp, which are referred to as the Donauversickerung (Danube Sink). Most of this water resurfaces only 12 km south at the Aachtopf, Germany's wellspring with the highest flow, an average of 8500 litres per second, north of Lake Constance — thus feeding the Rhine. The European Water Divide thus in fact only applies for those waters that pass beyond this point, and only during the days of the year when the Danube carries enough water to survive the sink holes in the Donauversickerung.

Since this enormous amount of underground water erodes much of its surrounding limestone, it is estimated that the Danube upper course will one day disappear entirely in favor of the Rhine, an event called stream capturing.

Дунав, често членувано Дунавът/Дунава (на немски Donau, словашки Dunaj, унгарски Duna, румънски Dunărea, сръбски и хърватски Dunav, украински Дунай) е втората най-дълга река в Европа (след Волга).

Тя е единствената голяма река в Европа, която тече в посока от запад на изток. Извира от платото Баар в планината Шварцвалд (с надморска височина на изворите 1078 метра) в Германия, където две по-малки реки, Бригах и Брег, се сливат на 1,4 км от селището Донауешинген и оттам насам реката се нарича Дунав. Освен теорията,която се приема за меродавна, че сливането на Брегах и Брег край Донауешинген е същинското начало на Дунав, съществува и теорията, че началото на река Дунав е потокът Дунав, който извира в пределите на замъка "Фюрстлих Фюрстембергишес шлос" край Донауешинген. Този карстов извор е каптиран през 18 век и водата му е отведена чрез тръбопровод под земята на замъка.През 1895г. Адолф Хеер изгражда скулптурна композиция над кръглия басейн на потока Дунав, която изобразява майка Баар, която сочи пътя на младия Дунав. Няколкостотин метра след извора на потока той се слива с река Бригах, а тя от своя страна след километър и половина се слива с река Брег и дава началото на река Дунав.От това място тя тече на югоизток в продължение на 2859 км, вливайки се чрез делта (граничеща с Украйна) в Черно море на румънска територия. Средният дебит на реката преди делтата е 6500 м³/секунда.

Река Дунав минава през 10 държави: Германия, Австрия, Словакия, Унгария, Хърватия, Сърбия, България, Румъния, Молдова и Украйна. Басейнът ѝ заема общо 817 000 кв. км. При вливането си в Черно море тя се разделя на три ръкава – Килийски, Сулински и Георгиевски. Най-северният – Килийският ръкав, служи за граница на Румъния и Украйна. Средният ръкав – Сулинският, е най-пълноводният и най-дълбокият.

Дунав е дом на много растителни и животински видове. Речното корито е най-голямата заблатена територия в Европа. Тук е най-голямото количество тръстика в целия свят. В делтата на Дунав 1 700 кв. км. са обрасли с тръстика. Има и няколко вида водна лилия. Опесъчените места са покрити с трева "Стипа". По поречието на реката се намират гори, където могат да се срещнат множество растения и животни. В гората Литя има дюни с дължина 250 метра и ширина 10 метра. Там някои дървета достигат 10 метра височина.

Срещат се и много животински видове. Значителен процент от световната популация от птици живее в териториите покрай реката. В делтата на Дунав плуват над 45 вида сладководна риба, от които Acipensednidae е застрашен вид. Известно е, че голям брой от популацията на европейския пор живее на островите по реката. Горите по поречието са дом също на някои редки видове влечуги. Единствено в резервата Сребърна гнезди световно застрашеният вид птица — къдроглав пеликан.

Die Donau ist nach der Wolga der zweitlängste Strom in Europa. Je nach Definition misst sie 2845 oder 2888 Kilometer (siehe Donauquelle). Die Donau entspringt im Schwarzwald und mündet in einem ausgedehnten Delta ins Schwarze Meer. Sie durchquert das nördliche Alpenvorland, die Pannonische Tiefebene und das Rumänische Tiefland. Dabei entwässert sie weite Teile des südlichen Mitteleuropas und Südosteuropas.
Für Bulgarien bildet der Fluss die Grenze zwischen Rumänien und seinem äußersten Norden, nur das rechte Ufer ist hier also Teil Bulgariens. Entlang der fast 500 Kilometer langen Strecke existiert nur eine einzige Brücke; sie verbindet seit 1954 die größte bulgarische Donaustadt Russe mit dem rumänischen Giurgiu. Für Bulgarien hat der Fluss trotz seiner Länge eine geringere Bedeutung als für andere Länder. Da es sich um den einzigen schiffbaren Fluss des Landes handelt und dieser nur den vergleichsweise schwächer besiedelten äußersten Norden streift, hat er verkehrstechnisch eine nur regionale Bedeutung für das Land. Nur für die kleine Handelsflotte ist der Fluss von Belang. Von den 12 Donauhäfen sind Swischtow, Russe, Widin, Nikopol, Lom und Silistra die wichtigsten; als Grenzrevisionspunkt im Nordwesten ist darüber hinaus noch Orjachowo von Bedeutung. In der Stadt Swischtow erreicht die Donau auch ihren südlichsten Punkt, von hier an fließt sie allmählich nordwärts und verlässt dann hinter Silistra das bulgarische Territorium.

Belogradchik Rocks

The Belogradchik Rocks are a group of bizarre sandstone and limestone rock formations, reaching up to 200 m in height. They form a strip, which is 30 km long and up to 3 km wide, and are located north of the western slopes of Stara Planina, near the town of Belogradchik in Bulgaria. The formations, which vary in color from red through yellow to grey, are a product of erosion and every distinct rock is named after an object it is believed to resemble.

Белоградчишките скали са скални фигури, високи до 200 m, разположени в Западния Предбалкан, близо до град Белоградчик. Те образуват ивица с дължина 30 km и ширина до 3 km. Включени са в списъка на Стоте национални туристически обекта. Белоградчишките скали се състоят от три скални групи.Края на перма, преди около 230 млн.г., в резултат на херцинския тектоничен цикъл, земите в района на Белоградчик са високо издигната суша.

Релефът е силно разчленен. При тези условия вследствие на интензивното изветряне и всеобща тенденция към потъване на земната кора започва заравняване, като във вътрешноконтиненталните басейни се отлагат среднокъсови конгломерати. В такъв именно вътрешноконтинентален басейн се образуват и конгломератите край Белоградчик. Червеникавият цвят се дължи на железните окиси и хидроокиси. През юрския период върху пясъчниците се наслояват по-светли и по-дребни сиви и кремавобели варовици. Те изграждат челата на сегашните Белоградчишки Венец и Ведерник. Като резултат на младоалпийския тектонски цикъл комплексът се нагъва и остава на суша, като районът на Белоградчик попада в центъра на една голяма антиклинала. При това нагъване варовиците като по-пластични претърпяват деформация, а среднокъсовите конгломерати в ядката на антиклиналата силно се напукват. Впоследствие започва интензивна ерозия на най-високо издигнатите части. Под влияние на водата, ветровете и колебанията на температурата варовиците от тези части се разрушават и разкриват силно напуканите конгломерати. Така в продължение на милиони години се създават причудливите форми на Белоградчишките скали. В пясъчника и варовика са се образували и над 100 пещери.

Belogradtschik [ˌbɛɫoɡrɐˈtʃik] (bulg. Белоградчик, auch Belogradschik) ist eine kleine Stadt in der Nordwestecke von Bulgarien. Der Name der Stadt leitet sich von Belo = Weiß und Grad = Burg (heute überwiegt die Bedeutung: Stadt) ab. Der Name bedeutet also soviel wie Weiße Burg, welches auf das Aussehen der Festung anspielt. Sie liegt ca. 180 km nordwestlich von Sofia, 70 km nordwestlich von Montana, 50 km südwestlich von Widin. Der nächstliegende Bahnanschluss befindet sich im 12 km südwestlich gelegenen Oreschez.

Bereits im 1. Jahrhundert bauten die Römer hier eine Festung in die Felsen. Diese wurde mehrfach von den Byzantinern, Bulgaren und Türken zerstört und wieder aufgebaut. Die Stadt zu Füßen der Festung wird erstmals 1454 urkundlich erwähnt. Die heutige Festung wurde während der türkischen Herrschaft im Jahr 1850 unter Sultan Abdülmecit I. fertiggestellt. Die Ausbeutung der einheimischen Bevölkerung führte im selben Jahr zu einem Bauernaufstand, welcher aber niedergeschlagen wurde. In der heutigen Zeit entwickelt sich Belogradtschik immer mehr zu einem touristischen Zentrum. Seit den sechziger Jahren des 20. Jahrhunderts wurden die umliegenden Felsen für das Klettern von Sächsischen Kletterern erschlossen.

Christ Redeemer (1931) Rio de Janeiro, Brazil

Рио де Жанейро (на португалски Rio de Janeiro, което означава януарска река) е град в Югоизточна Бразилия, център на щат Рио де Жанейро. Населението на града е около 7 050 472 души (2007), а на градската агломерация — около 10-13 милиона души. Рио де Жанейро е вторият по големина град в Бразилия след Сао Пауло и служи за столица на страната от 1764 до 1960, когато столицата е преместена в Бразилия. През 1808-1821, градът е столица на Португалската империя.

На хълма Корковадо се намира прочутата статуя на Иисус Христос, наречена Христос Спасителя. Рио де Жанейро е известен и с карнавала, който се провежда там всяка година

Заливът Гуанабара, където днес се намира Рио, е открит от португалеца Гашпар де Лемош на 1 януари 1502. Той го нарича „Рио“ (на португалски река), тъй като според него това е речно устие, а не залив.

Рио де Жанейро е основан на 1 март 1565 от португалеца Ещасио де Са близо до хълма Захарна буца, за да служи като крепост и да защитава земята от нашественици след изгонването на френските заселници.

Пълното име на града е Сао Себастиао до Рио де Жанейро в знак на почит към португалския крал Себастиан I. През 1567 селището е преместено в Моро де Кащело, населението наброява 3000 души, повече от които са местни. Развива се риболовът и най-вече ловът на китове, както и производството на захарни продукти. Създадени са големи плантациии за захарна тръстика.

В края на 17 век златната треска в Минаш Жерайш, намиращ се на северозапад от Рио де Жанейро, дава тласък на развитието на града. Има приток на имигранти от Португалия, които превръщат града в най-важното пристанище в колонията. От своя страна това привлича мнозина френски пирати и контрабандисти, които нападат града през 1710 и 1711, но в крайна сметка са изгонени. След това се наблюдава демографски взрив и това е причината инфраструктурата постоянно да се развива. Най-известният акведукт в Рио, Аркош да Лапа, е открит през 1793. Конструкцията е толкова здрава, че днес се използва като трамвайна линия, свързваща квартал Санта Тереза с центъра на града. През 1764 Рио де Жанейро става столица на Бразилия.

Пристигането на португалското кралско семейство през 1808 превръща Рио във временна столица на Португалия, а населението на града скача на 70 000 души. По това време градът започва да се разделя на бедни и богати квартали. По-заможните семейства се заселват в района между океана и хълмовете, днес известен като Зона Сул, а по-бедните отиват в Зона Норте, зад хълмовете. По това време са построени и Ботаническата градина, Каза Франка-Бразил, Кралската библиотека и митницата. Ботаническата градина (Jardim botanico) представя цялото богатство на бразилската флора на внушителна площ. Особено впечатляваща е алеята на гигантските палми.

През 1815 Рио де Жанейро официално е обявен за столица на Бразилия. През 1821 кралското семейство се завръща в Португалия, оставяйки управлението на колонията на принц дом Педро I. През 1822 дом Педро I обявява независимостта на Португалия от Бразилия след като не изпълнява заповедта да се върне в Португалия. Така той става император на Португалия, а Паласо Империал в Петрополис - негов дворец. Днес дворецът в Петрополис е превърнат в музей, организиран по най-добрите стандарти на съвременното музейно дело.

Първият конгрес в Бразилия се провежда в Рио през 1823 на мястото, където днес се намира двореца Тирадентеш. През 1831 дом Педро I абдикира, а синът му дом Педро II не е признат за управляващ император до 1840. По времето на Педро II Рио де Жанейро претърпява значителни подобрения. Между 1854 и 1862 градът се сдобива с газово осветление, водоснабдителни и канализационни услуги и с трансатлантическа телефонна линия и телефонни мрежи. Развива се и транспортът; появяват се първите трамваи, влакове и фериботи. Трамвайната линия свързваща центъра на Рио и квартала на художниците - Санта Тереза е незабравима туристическа атракция. През 1884 е открита жп линията, която отива до хълма Корковадо, а през 1892 е открит тунелът между Ботафого и Копакабана, който способства за миграцията на по-заможните семейства към брега. С отмяната на робството през 1888 и с отслабването на властта на монарха от 1889 се увеличава промишленото производство, а земеделието спада.

В началото на 20 век са направени много подобрения в центъра на града; открити са авенютата Рио Бранко и Бейра-Мар и са построени Общинският театър, Художественото училище и Народната библиотека, която е на четвърто място в света по богатство на архивните си фондове (донесени в Бразилия при бягството на португалския крал от нашествието на Наполеон в Португалия). През 30-те и 40-те населението край брега нараства като заема областта около Ипанема и Леблон, а небостъргачите започват да стават все по-често явление в жилищните квартали и в центъра на града.

През 1966 столицата е преместена в град Бразилия, въпреки че Рио продължава да бъде културната столица на Бразилия и административен център на щата Гуанабара. През 60-те и 70-те пейзажът в Рио значително се променя, като е създаден паркът Атеро до Фламенго; изкопани са тунели, свързващи южната със северната част; изградени са мостът Рио-Нитерой и метрото.

През 1975 щатът Гуанабара е заменен с щата Рио де Жанейро, а едноименният град става негов административен център.

Rio de Janeiro [ˌxiudʒiʒaˈnei̯ɾu] ist die zweitgrößte Stadt Brasiliens und Hauptstadt des gleichnamigen Bundesstaates. Sie liegt an der Guanabara-Bucht im Südosten des Landes. Der Name (portugiesisch für „Fluss des Januars“) entstand, weil Gaspar de Lemos am 1. Januar 1502 die Bucht entdeckte und irrtümlich für die Mündung eines großen Flusses hielt. Im administrativen Stadtgebiet leben rund 6,1 Millionen Menschen (2007).^[1] Die Metropolregion hat 11,6 Millionen Einwohner (2007).^[2]

Von 1763 bis 1960 war Rio de Janeiro die Hauptstadt Brasiliens und trat danach diese Funktion an Brasília ab, bleibt aber nach São Paulo bedeutendstes Handels- und Finanzzentrum des Landes. Die Bewohner der Stadt nennt man Cariocas, nach einem Wort aus der zum Tupí-Guaraní gehörenden Sprache der Tupinambá, welches „Hütte des weißen Mannes“ bedeutet.

Wahrzeichen von Rio de Janeiro sind der Zuckerhut, die 38 Meter hohe Christusfigur auf dem Gipfel des Corcovado und der Strand des Stadtteils Copacabana, der als einer der berühmtesten der Welt gilt. Die Stadt ist auch bekannt wegen des jährlich stattfindenden Karnevals von Rio. Die vielfarbige Parade der Sambaschulen gehört zu den größten Paraden der Welt.

This statue of Jesus stands some 38 meters tall, atop the Corcovado mountain overlooking Rio de Janeiro. Designed by Brazilian Heitor da Silva Costa and created by French sculptor Paul Landowski, it is one of the world’s best-known monuments. The statue took five years to construct and was inaugurated on October 12, 1931. It has become a symbol of the city and of the warmth of the Brazilian people, who receive visitors with open arms.

The Roman Colosseum (70 - 82 A.D.) Rome, Italy

This great amphitheater in the centre of Rome was built to give favors to successful legionnaires and to celebrate the glory of the Roman Empire. Its design concept still stands to this very day, and virtually every modern sports stadium some 2,000 years later still bears the irresistible imprint of the Colosseum's original design. Today, through films and history books, we are even more aware of the cruel fights and games that took place in this arena, all for the joy of the spectators.